— Права си, наистина искам да поговорим — каза, оставяйки вилицата си до чинията. Аз оставих книгата настрана, подвързията беше така разнищена, че падна на земята.

— Можеше просто да ми кажеш — казах.

Той кимна намръщен.

— Да, ще знам занапред. Помислих си, че като направя вечеря ще се размекнеш. — Аз се засмях.

— Успя — уменията ти в кухнята ми подкосиха краката. Какво искаш, татко?

— Ами става дума за Джейкъб.

Почувствах суровото си изражение.

— Какво за него? — казах през стиснати зъби.

— Спокойно, Бела. Знам, че си разстроена от това, че те издаде, но той постъпи правилно и отговорно.

— Отговорно — отговорих язвително, въртейки очи. — Точно. Та, какво за Джейкъб? — Повторих безгрижно зададеният въпрос, наум. Какво за Джейкъб? Какво щях да правя с него? Бившият ми най-добър приятел, който сега ми беше… какво? Враг? Потръпнах. Изражението на Чарли сатана предпазливо.

— Не ми се ядосвай, става ли?

— Да ти се ядосвам?

— Ами, става дума и за Едуард.

Очите ми се присвиха. Гласът на Чарли стана суров.

— Пускам го вкъщи, нали?

— Така е — признах. — За малко. Разбира се, можеш да ме пускаш да излизам от време на време — продължих, шегувайки се. Знаех, че съм под ключ до края на учебната година. — Напоследък съм послушна.

— Ами, затова и подхванах темата — изненадващо очите му се смееха, за секунда изглеждаше с двадесет години по-млад. Видях неясна възможност в тази лека усмивка, но продължих бавно.

— Обърках се, татко. Говорим за Джейкъб, за Едуард или за факта, че съм наказана?

Усмивката пак се появи.

— И за трите.

— И каква е връзката между тях? — попитах предпазливо.

— Добре — въздъхна той, предавайки се. — Мисля си, че заслужаваш награда за добро поведение. Като за тийнейджър си изключително не-досадна.