— Извън училище? — попита Чарли, привличайки отново вниманието ми.

— Не съм виждала никой извън училище, татко. Наказана съм, не помниш ли? А и освен това Анджела си има приятел. Винаги е с Бен. Но ако наистина съм свободна — добавих, наблягайки на скептицизма си — може би ще си направим двойна среща.

— Добре. Но пък — той се поколеба — с Джейк винаги сте били толкова близки, а сега.

— На къде биеш, татко? Какви точно са условията ти? — срязах го веднага аз.

— Не мисля, че трябва да игнорираш останалите си приятели само заради Едуард, Бела. — Каза той строго. — Не е хубаво и мисля, че животът ти би бил по-добър, ако допуснеш до себе си и други хора. Това, което стана миналия септември…

Потреперих.

— Ами, ако имаше повече приятели тогава, освен Едуард Кълън, може би нещата щяха да бъдат различни — каза той отбранително.

— Точно така щеше да бъде — измърморих аз.

— Може би да, може би не.

— Какво искаш, татко? — напомних му аз.

— Използвай свободата си, за да се виждаш и с останалите си приятели. Балансирай нещата.

Кимнах бавно.

— Балансът е хубаво нещо. Имам ли някакво определено време в което да се вместя?

Той направи гримаса, но кимна отрицателно.

— Не искам да усложнявам нещата, просто не забравяй приятелите си.

Това беше дилема, с която вече се бях спречквала. Приятелите ми. Хора, с които не трябваше да се виждам след дипломирането ни — заради тяхната собствена безопасност. Коя беше най-добрата постъпка? Да съм с тях докато мога? Или постепенно, още от сега да се разделим? Потрепнах от мисълта за втория вариант.

— Особено Джейкъб — добави Чарли, преди да обмисля по-добре възможностите.

Още по голяма дилема. Замислих се, за да намеря правилните думи.

— С Джейкъб ще се окаже по-сложно.

— Джейкъб е практичен, а освен това ти беше много, много добър приятел — добави бащински той.