— Ами кога пристигна от Мариупол, дето живееше при нашата баба?

— Да, живях — промърмори вторият син на лейтенанта — при нея.

— А защо така рядко ми пишеше? Много се безпокоях.

— Бях зает — отговори мрачно рижокосият.

От страх, че неуморният му брат ей сега ще се заинтересува с какво е бил зает (а той беше зает предимно с лежане в изправителните домове на различни автономни републики и области), вторият син на лейтенант Шмид взе инициативата в свои ръце и сам зададе въпрос:

— А ти защо не пишеше?

— Аз пишех — отговори неочаквано братлето в изблик на необикновена веселост, — препоръчани писма ти пращах. Пазя дори пощенските разписки.

И той бръкна във външния си джоб, отдето наистина измъкна куп смачкани бележки, но, кой знае защо, ги показа не на брат си, а на председателя на изпълкома, при това отдалече.

Колкото и да е чудно, но бележките успокоиха малко председателя и спомените на братята станаха по-живи. Рижокосият съвсем свикна с обстановката и доста смислено, макар и монотонно, разказа съдържанието на масовата брошура „Метежът на Очаков“. Брат му украсяваше неговото сухо описание с такива живописни подробности, че председателят, който бе започнал да се успокоява, наостри уши.

Все пак той пусна братята с миром и те изскочиха на улицата с голямо облекчение.

Зад ъгъла на изпълкома те се спряха.

— Тъкмо стана дума за детството — рече първият син, — когато бях дете, убивах на място такива като вас. С прашка.

— Защо? — попита радостно вторият син на прочутия баща.

— Такива са суровите закони на живота. Или, да се изразя по-кратко, животът ни диктува своите сурови закони. Вие защо се вмъкнахте в кабинета? Не видяхте ли, че председателят не е сам?

— Аз мислех…

— Ах, вие сте мислили? Значи, понякога Мислите? Вие сте мислител. Как се казвате, мислителю? Спиноза? Жан-Жак Русо? Марк Аврелий?