Ето върви той от Владивосток за Москва по сибирското шосе, дигнал в едната си ръка знаме с надпис:

и преметнал през рамо тояга, на края на която се люшкат резервни сандали „Вуйчо Ваньо“ и тенекиен чайник без капак. Това е съветският пешеходец-физкултурник, който е излязъл от Владивосток като юноша и на преклонна възраст пред самите врати на Москва ще бъде премазан от тежък камион, чийто номер няма и да успеят да забележат.

Или друг, европейски мохикан на пешеходното движение. Той обикаля пеша света, като търкаля пред себе си варел. Той на драго сърце би тръгнал така, без варела, но тогава никой няма да забележи, че наистина е пешеходец на дълги разстояния и за него няма да пишат във вестниците. Ще трябва цял живот да тласка пред себе си проклетата тара, на която при това (позор, позор!) е нарисуван с големи жълти букви надпис, възхваляващ ненадминатите качества на автомобилното масло „Шофьорски блян“.

Дотам е деградирал пешеходецът.

И само в малките руски градове още уважават и обичат пешеходеца. Там той още е господар на улицата, безгрижно скита по паважа и го пресича по най-заплетен начин и в каквато си ще посока.

Гражданинът с фуражка с бяло дъно, каквито повечето носят управителите на летните градини и конферансиетата, несъмнено принадлежеше към най-голямата и най-добрата част на човечеството. Той вървеше по улиците на град Арбатов пеша и със снизходително любопитство се озърташе настрани. В ръка държеше малка акушерска чанта. Види се, градът с нищо не порази пешеходеца с артистичната фуражка.

Той видя петнадесетина сини, резедави и белорозови звънарни; направи му впечатление олющеното американско злато на църковните кубета. Знаме плющеше над официалната сграда.