До белите врати с кули на провинциален кремъл две строги бабички разговаряха на френски, оплакваха се от съветската власт и си спомняха своите любими щерки. От църковния зимник повяваше студ и лъхаше на прокиснало. Там, изглежда, се пазеха картофи.

— Храмът господен — склад за картофи — рече тихо пешеходецът.

Като мина под шперплатова арка с току-що написан с вар лозунг:

той се озова в началото на дълга алея, която се наричаше булевард „Млади дарования“.

— Не — каза пешеходецът с огорчение, — това не е Рио де Жанейро, това е много по-лошо.

Почти по всички пейки на булевард „Млади дарования“ седяха самотни девици с разтворени книжки в ръце. Дрипави сенки падаха по страниците на книгите, по голите лакти, по трогателните бретони. Когато пришелецът влезе в прохладната алея, по пейките се забеляза раздвижване. Скрити зад книгите на Гладков, Елиза Ожешкова и Сейфулина, девойките хвърляха плахи погледи към пристигналия. Той мина покрай развълнуваните читателки с парадна стъпка и излезе пред сградата на изпълкома — целта на неговата разходка.

В този момент иззад ъгъла изскочи файтон. Успоредно с него, като се държеше за прашния олющен калник и размахваше издута папка с печатен надпис „Musique“, потичваше човек в дългопола толстовка. Той разпалено доказваше нещо на потника във файтона. Пътникът, възрастен мъж с увиснал като банан нос, стискаше с крака един куфар и от време не време показваше среден пръст на събеседника си. В разгорещения спор инженерската му фуражка, чиято околишка лъщеше със зеления си мебелен плюш, се беше кипнала настрана. И двете спорещи страни често и особено гръмко произнасяха думата „размер“.

Скоро почнаха да се различават и други думи.

— Вие ще отговаряте за това, другарю Талмудовски! — викна дългополият, като отклони от лицето си пръста на инженера.