— А пък аз ви казвам, че при такива условия нито един свестен специалист няма да дойде при вас — отговори Талмудовски и се мъчеше да върне пръста си на предишната позиция.

— Вие пак за размера на заплатата ли? Ще трябва да се постави въпросът за скубачеството.

— Плюя ви аз на заплатата! Без пари ще ви работя! — крещеше инженерът и развълнуван описваше със средния си пръст всевъзможни криви. — Щом поискам, изобщо ще се пенсионирам. Вие оставете това крепостно право! Пишат навсякъде: „Свобода, равенство, братство“, а мен искат да ме принудят да работя в тази миша дупка!

Тук инженер Талмудовски бързо разтвори ръката си и се залови да изброява на пръсти:

— Квартирата — кочина, театър няма, заплатата… Файтонджия! Карай на гарата!

— Тпру-у! — запищя дългополият, като тичаше неспокойно напред и хващаше коня за юздата. — Аз, като секретар на секцията на инженерите и техниците… Кондрат Иванович! Та нали заводът ще остане без специалисти… Не ви ли е грях от бога… Обществеността няма да допусне това, инженер Талмудовски… В чантата си имам протокол.

И секретарят на секцията се разкрачи и започна бързо да развързва шнурчетата на своята „Musique“.

Тази непредпазливост разреши спора. Като видя, че пътят е свободен, Талмудовски се изправи на крака и викна с всички сили:

— Карай на гарата!

— Къде? Къде? — заломоти секретарят и се спусна подир файтона. — Вие сте дезертьор от трудовия фронт!

От папката „Musique“ изхвърчаха листове тънка хартия с някакви лилави „разгледаха — постановиха“.

Пришелецът, който наблюдаваше с интерес инцидента, постоя една минута на опустелия площад и с убедителен тон каза:

— Не, това не е Рио де Жанейро.

След минута той вече чукаше на вратата на кабинета на предизпълкома.

— Вие кого търсите? — запита го секретарят, който седеше на една маса до вратата. — Защо искате да отидете при председателя? По каква работа?