„Шкафчето е пък тип «Хей, славяни!» — помисли си посетителят. — Тук не може да се измъкне много пара. Не, това не е Рио де Жанейро.“

— Много добре, че се отбихте — рече най-сетне председателят. — Вие навярно идвате от Москва?

— Да, пътем — отвърна посетителят, като гледаше кушетчицата и все повече се убеждаваше, че финансовите работи на изпълкома са зле. Той предпочиташе изпълкоми, обзаведени с нова шведска мебел от ленинградския дървтръст.

Председателят се канеше да запита сина на лейтенанта за целта на неговото идване в Арбатов, ала неочаквано за самия себе си се усмихна жално и рече:

— Ние имаме забележителни църкви. Тук идваха вече от Главнаука, готвят се да реставрират. Кажете, вие самият помните ли въстанието на броненосеца „Очаков“?

— Смътно, смътно — отговори посетителят. — През онова героично време аз бях още съвсем малък. Бях дете.

— Извинете, а как ви е името?

— Николай… Николай Шмид.

— А по баща?

„Сега я оплесках!“ — помисли си посетителят, който също не знаеше името на своя баща.

— Да-а — проточи той, като избягна прекия отговор, — сега мнозина не знаят имената на героите. Опиянение от непа. Няма го онзи ентусиазъм. Собствено аз попаднах във вашия град съвсем случайно. Неприятност на пътуването. Останах без копейка.

Председателят много се зарадва от промяната на разговора. Стори му се позорно, че е забравил името на героя от „Очаков“.

„Наистина — мислеше той, като гледаше със симпатия въодушевеното лице на героя, — затъваш тук в работа. Забравяш великите вехи.“