Ройс отби. С миг закъснение. Сияещият меч прониза плетената ризница под мишницата му. Младият лорд изрева от болка. Кръвта шурна през стоманеното плетиво, кипна от студа и червените капки заблестяха — като пламъци по вледенения сняг. Сир Веймар отри пръсти в хълбока си и ръкавицата му от къртича кожа подгизна в кръв.

Другото изрече нещо на непознат за Уил език; гласът прозвуча като пукот на лед по замръзнало езеро, а словата — като подигравка.

Сир Веймар Ройс кипна от гняв.

— За Робърт! — изрева той и се изправи озъбен. Надигна заскрежения си меч и замахна напряко в посичащ удар, с цялата си тежест. Другото отби вяло.

Мечовете се докоснаха и стоманата се пръсна.

Рев прониза стаения нощен лес; дългият меч се пръсна на стотици късчета и те се разлетяха като дъжд от игли. Ройс падна на колене, изкрещя и закри очите си. От пръстите му бликна кръв.

Зрителите тръгнаха напред като един. Като по сигнал. Мечовете се надигнаха и в мъртвешката тишина се започна сеч. Касапница. Светлите остриета разсичаха ризницата като коприна. Уил затвори очи. Чуваше само гласовете им далече долу — смях, рязък като трошащи се ледени висулки.

Когато събра смелост да погледне отново, бе изтекло много време и долу беше пусто.

Остана на дървото. Почти не смееше да диша. А луната бавно се местеше по черното небе. Накрая се смъкна, със схванати мускули и безчувствени от студа пръсти.

Тялото на Ройс лежеше по очи в снега, с една ръка изпъната напред. От дебелото самурено наметало бяха останали жалки дрипи. Едва сега, проснат така, мъртъв, човек можеше да види колко е млад. Момче.

На няколко стъпки встрани Уил намери останалото от меча. Върхът му се беше пръснал и огънал като дърво, поразено от мълния. Уил коленичи, огледа се предпазливо и го вдигна. Щеше да му послужи за доказателство. Гаред щеше да разбере. Ако не той, то поне Стария мечок Мормон или майстер Емон. Дали Гаред още чакаше при конете? Трябваше да побърза.