Гласът му изхриптя като на уплашено момченце. Той отметна дългото си самурено наметало, за да освободи мишците си за бой, и стисна меча с две ръце. Вятърът секна. Беше много студено.

Другото безшумно се плъзна напред. В ръката му имаше меч… Дълъг… Нещо невиждано. Оръжие, изковано не от човешки метал. Беше живо, с пулсираща вътре лунна светлина, прозрачно като кристал — толкова тънко, че изчезваше, щом се окажеше с ръба напред пред погледа на Уил. В това нещо имаше някакъв смътен синкав блясък, призрачна светлина, танцуваща по ръбовете, и Уил някак си осъзна, че е по-остро и от най-наточения бръснач. Сир Веймар го посрещна храбро.

— Танцувай с мен тогава.

И вдигна гордо меча високо над главата си. Ръцете му трепереха от тежестта, а може би от студа. Но в този миг, помисли Уил, Ройс престана да бъде хлапе и стана мъж на Нощния страж.

Другото се спря. Уил видя очите му: сини, по-тъмносини от човешки. Синьо, парещо като лед. Приковаха се в треперещия, вдигнат високо меч. Вгледаха се в студения лунен лъч, пробягващ по металното острие. За миг надеждата му се върна.

И те се появиха от сенките без звук. Близнаци на първото. Три… четири… пет… Сир Веймар навярно бе усетил мраза, който лъхаше от тях, но не ги видя, нито ги чу. Уил трябваше да извика. Беше негов дълг. И гибел, ако го направеше. Потръпна, притисна се до дървото и притихна. Светлият меч се вдигна и блесна във въздуха.

Сир Веймар го посрещна със стомана. Остриетата се сблъскаха, но не се чу кънтеж на метал в метал; само един пронизителен, разкъсващ тъпанчетата звук като на умиращо в агония животно. Ройс нанесе втори удар, отби, после отстъпи крачка назад. Нова вихрушка от удари и нова стъпка назад.

Зрителите стояха навсякъде — зад него, вдясно и вляво, и гледаха тихо, търпеливо и безизразно. Танцуващите по тънките им брони шарки се сливаха и ги правеха почти невидими пред дърветата. Но не се намесваха.

Остриетата се срещаха отново и отново, и на Уил му се искаше да запуши ушите си, да не чува странното хъхрещо свистене от сблъсъка им. Сир Веймар пъхтеше от усилие и дъхът му излизаше под лунните лъчи на гъста пара. Мечът му бе побелял от скреж. Мечът на Другото беснееше из въздуха с бледосинята си светлина.