Уил стана. Пред него се изправи сир Веймар Ройс.
Фините му дрехи бяха разкъсани, лицето му — безформена маса. Отломка от меча бе разцепила слепия бял гледец на лявото око. Дясното око беше отворено. Зеницата грееше синя. Виждаше. Безчувствените пръсти на Уил изпуснаха скършения меч и той затвори очи да се помоли. Дългите, нежни длани го погалиха по бузата и го стиснаха за гърлото. Бяха облечени в най-фината къртича кожа и подгизнали от кръв, но допирът им беше смразяващ.
БРАН
Утрото бе изгряло ясно и студено, с онази хрупкавина, която предвещава края на лятото. Тръгнаха още на зазоряване, за да видят как ще отсекат главата на едного. Бяха всичко двадесет души, сред тях и Бран. Яздеше обзет от нервна възбуда. За пръв път го признаваха за достатъчно голям да тръгне с лорд татко си и братята си и да присъства на кралското правосъдие. Беше в деветата година на лятото. Седмата от живота на Бран.
Човекът беше откаран извън малкото укрепление сред хълмовете. Роб смяташе, че е дивак, заклел меча си на Манс Райдър, краля оттатък Вала. Само от мисълта Бран настръхваше. Помнеше приказките на баба Нан край огнището. Жестоки хора са диваците, разказваше тя. Отвличат в робство, колят и крадат. Пируват с великани и гноми, крадат момиченца посред тъмна доба и лочат кръв от лъскави рогове. А жените им си лягат с Другите в Дългата нощ, и раждат изчадия, получовешки същества.
Но мъжът, когото завариха с вързани за стената на укреплението ръце и крака в очакване на кралското правосъдие, се оказа немощен старец, не по-висок от Роб. Беше загубил двете си уши и един пръст от студа, и беше целият облечен в черно, също като братята от Нощния страж, само дето кожите по тялото му бяха дрипави и мръсни.