Парата от човешки и конски дъх се смесваше в мразовитото утро. Лорд татко му нареди да свалят нещастника от стената. Довлякоха го пред тях. Роб и Джон седяха вкочанени на конете си, а Бран между тях на понито. Мъчеше се да изглежда по-голям и да се прави, че уж тези работи ги е виждал и преди. През отворената порта на укреплението лъхна вятър. Над главите им заплющя знамето със знака на Старките, владетелите на Зимен хребет: сиво вълчище в бяг през заледено поле.

Таткото на Бран седеше строг на коня и вятърът развяваше дългата му кестенява коса. Късо подстриганата му прошарена брада го правеше по-стар от тридесет и двете му години. Днес сивите му очи гледаха мрачно и той въобще не приличаше на човека, който ще седне вечер пред камината и тихо ще ти заразправя за времената на героите и за горските чеда. Сякаш бе подменил лицето на бащата с това на лорд Старк, господаря на Зимен хребет, помисли Бран.

В мразовитото утро прозвучаха някакви въпроси и се чуха някакви отговори, но след това Бран така и не можа да си спомни за какво стана дума. Накрая лорд татко му заповяда нещо и двама от охраната повлякоха дрипавия мъж към габъровия пън насред площада. Притиснаха главата му върху коравото черно дърво. Лорд Едард Старк слезе и повереникът му Теон Грейджой му поднесе меча. „Лед“, така се казваше мечът. Беше широк колкото мъжка длан и по-висок дори от Роб. Беше от валирианска стомана, изкован с магия, по-тъмен и от пушек. Нямаше нищо по-остро от валирианската стомана.

Татко му свали ръкавиците и ги подаде на Джори Касел, капитана на домашната гвардия. Стисна Лед с двете си ръце и изрече:

— В името на Робърт от рода Баратеон, първия с това име, крал на андалите, на Ройнар и на Първите, повелител на Седемте кралства и пазител на владенията, според клетвата на Едард от рода Старк, владетеля на Зимен хребет и Пазителя на Севера, осъждам те на смърт. — И вдигна огромния меч високо над главата си.