— Давай — отвърна Джон и срита коня си в хълбоците. Роб отново изруга, последва го и двамата препуснаха в галоп по пъртината: Роб — със смях и викове, Джон — мълчалив и напрегнат. Копитата на конете им замятаха снежни парцали по пътя.

Бран не се и опита да ги последва. Понито нямаше да издържи. Беше видял очите на дрипавия мъж и мислеше за тях. Не след дълго смехът на Роб заглъхна и лесът отново се смълча.

Потънал в мислите си, не чу кога останалите го настигнаха и татко му се изравни с него.

— Как си, Бран? — попита го загрижено.

— Добре, татко. — Бран вдигна глава. Загърнат в дебелите кожи, лорд татко му се извисяваше като великан до него на сивия боен жребец. — Роб казва, че човекът умрял храбро, но според Джон се е страхувал.

— А според теб? — попита баща му.

Бран се замисли.

— Може ли човек да е храбър дори когато го е страх?

— Единствено тогава човек може да е храбър — отвърна баща му. — Разбра ли защо го направих?

— Беше дивак — каза Бран. — Те отвличат жени и ги продават на Другите.

Лорд татко му се засмя.

— Баба Нан пак ти е разправяла приказки. Всъщност той беше клетвопрестъпник, дезертьор от Нощния страж. Те са най-опасни. Дезертьорът знае, че заловят ли го, е обречен, и няма да се поколебае пред никакво престъпление, дори най-долното. Но ти не ме разбра. Въпросът беше не защо човекът трябваше да умре, а защо аз трябваше да го направя.

На това Бран нямаше готов отговор.

— Крал Робърт си има палач — отвърна колебливо.

— Така е — съгласи се баща му. — Както и кралете Таргариен преди него. Но нашите обичаи са древни. Кръвта на Първите все още тече в жилите на Старките и ние се придържаме към вярата, че който изрече присъдата, трябва да размаха меча. Щом си готов да отнемеш живота на човек, длъжен си да го погледнеш в очите и да чуеш последните му думи. А ако не можеш да го понесеш, то тогава човекът може би не заслужава да умре.