— Вълк — отвърна Роб.

— Изрод — извика Грейджой. — Виж го само колко е голям.

Бран крачеше към брат си, потънал до кръста в дълбоката пряспа, а сърцето му се блъскаше в гърдите. Полузаровено в окървавения сняг, в пряспата лежеше мъртво огромно черно туловище. Козината му се бе вледенила и от нея като женско благовоние лъхаше сладникавата миризма на леш. Бран зърна озъбената пожълтяла муцуна и слепите очи, по които пълзяха личинки. Но това, от което ахна, бе големината — звярът бе по-голям от понито му, два пъти по-голям от най-едрата хрътка в ловната хайка на баща му.

— Не е изрод — каза кротко Джон. — Вълчище е. Те стават по-големи от другите.

— От двеста години никой не е виждал вълчище откъм южната страна на Вала — каза Теон Грейджой.

— Аз обаче го виждам с очите си — отвърна Джон.

Бран откъсна очи от звяра. И чак тогава погледна вързопчето в ръцете на Роб. Извика радостно и се приближи. Палето беше като топчица сиво-черна козина, все още със затворени очи. Мърдаше сляпо до гърдите на сгушилия го Роб, търсеше бозка между кожите му и жално проскимтяваше. Бран нерешително посегна.

— Ела — подкани го Роб. — Можеш да го пипнеш.

Бран протегна нервно ръка, погали го и се обърна към Джон.

— Видя ли?

Той му натика в ръцете друго кутре.

— Пет са.

Бран седна в снега и притисна вълчето до лицето си. Козината му беше мека и топла.

— Вълчища да бродят из пределите на кралството след толкова години — измърмори майстор-конярят Хълън. — Не ми харесва.

— Поличба е — каза Джори.

Баща им се намръщи.

— Това е просто един мъртъв звяр, Джори. — Но изглеждаше обезпокоен. Обиколи тялото и снегът заскърца под ботушите му. — Какво ли го е убило?

— Има нещо в гърлото й — каза Роб. Чувстваше се горд, че е намерил отговора още преди баща му да попита. — Ето там, под челюстта.

Баща му коленичи и пъхна ръка под главата на звяра. Дръпна рязко и го вдигна, така че да го видят всички. Счупен еленов рог, около стъпка дълъг, с потрошени разклонения и плувнал в кръв.