Бран видя как лицето на баща му се промени. Видя и как останалите мъже се спогледаха. В този момент обичаше Джон с цялото си сърце. Макар едва на седем, разбираше какво бе направил брат му. Сметката излезе точна, защото Джон изключи себе си. Беше включил момичетата и дори малкия Рикон, но не и себе си, копелето с прякор „Сняг“, прякор, какъвто обичаят повеляваше да се дава на всички от Севера, имали нещастието да се родят без свое име. Баща им също го разбра.

— Не искаш ли пале за себе си, Джон? — тихо попита той.

— Вълчището покровителства знамената на рода Старк — изтъкна Джон. — Аз не съм Старк, татко.

Лорд татко им го изгледа замислено. Роб наруши тишината.

— Ще си го отгледам сам, татко. Ще му топя парцал в топло мляко и ще му давам да суче от него — обеща той.

— И аз! — отзова се Бран.

Лордът дълго и внимателно претегли синовете си с поглед.

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Няма да позволя да губите времето на слугите с това. Щом толкова искате тези палета, ще ги храните сами. Ясно ли е?

Бран припряно закима. Вълчето се размърда в ръцете му и го близна по лицето с топлия си език.

— Трябва и да ги дресирате — добави баща им. — Длъжни сте. Кучкарят на замъка няма да се занимава с тези страшилища, това ви го обещавам. И боговете да са ви на помощ, ако ги изоставите, ако ги направите жестоки или ги обучите лошо. Това не са псета, да си просят боя и да се изсулват от един ритник. Вълчището ще изтръгне човешка ръка от рамото толкова леко, колкото едно псе ще убие плъх. Сигурни ли сте, че още го искате?

— Да, татко — отвърна Бран.

— Да — потвърди Роб.

— Въпреки грижите ви, палетата бездруго може да си умрат.

— Няма да умрат — каза Роб. — Няма да им позволим.

— Тогава ги задръжте. Джори, Дезмънд, приберете останалите кутрета. Време е да се връщаме в Зимен хребет.