Но тя знаеше, че тази нощ ще намери тук своя съпруг. Всеки път, след като отнемеше човешки живот, той търсеше покой в гората на боговете.

Кейтлин бе помазана със седемте масла и вречена в светлата дъга, изпълваща Великата септа на Речен пад. Беше от Вярата — като баща си, дядо си и неговия баща преди това. Нейните богове си имаха имена и лицата им й бяха близки като лицата на родителите й. Култът включваше септон с кадилница, мирис на тамян, седморъб кристал, оживял от светлина и гласове, извисени в песен. Домът Тъли си поддържаше своя гора на боговете като всички могъщи родове, но тя бе само място за разходки, за четене или да полежиш на слънце. Култът беше за септата.

Заради нея Нед бе построил малка септа, където да може да пее пред седемте божии лица. Но кръвта на Първите още течеше в жилите на рода Старк и неговите богове бяха старите, безименните, безликите богове на зелените гори, които бяха делили с изгубилите се горски чеда.

Сред дъбравата, над вира с черна и студена вода призрачно се скланяше призрачно дърво. Нед го наричаше „дървото на сърцето“. Древният му ствол беше бял като кост, а листата му — като хиляда кървави шепи. В могъщия дънер бе издялан образ с удължени, тъжни черти. Дълбоко издълбаните му очи светеха, почервенели от изсъхналата мъзга и някак странно се взираха. Тези очи бяха стари, по-стари от самия замък на Зимен хребет. Бяха свидетели как Брандън Строителя е положил първия камък, ако приказките бяха верни; гледали бяха как гранитните стени се издигат наоколо. Разправяха, че горските чеда са издялали тези ликове в зората на вековете, преди идването на Първите през Тясното море.

На юг последните призрачни дървета бяха изсечени и изгорени преди хиляда години, освен на Острова на ликовете, където зелените хора все още бдяха мълчаливо. Тук нагоре беше друго. Тук всеки замък си имаше гора на боговете, всяка гора на боговете си имаше своето дърво на сърцето и всяко дърво на сърцето — своя лик.