Кейтлин намери съпруга си под него, седнал на покрития с лишей камък. Мечът Лед лежеше в скута му и той го чистеше в тези води, черни като нощ. Хилядогодишен хумус се бе сплъстил под дърветата и поглъщаше шума на стъпките й, но червените очи на призрачното дърво я проследиха.

— Нед — промълви тя.

Той вдигна глава към нея.

— Кейтлин? — Гласът му беше чужд и далечен. — Децата къде са?

Винаги все това питаше.

— В кухнята. Карат се за имената на вълчетата. — Тя просна пелерината си върху горския мъх и седна до езерото с гръб, опрян на призрачното дърво. Усещаше как червените очи я гледат, но се помъчи да ги забрави. — Аря вече си го обикна, а Санса е очарована, но Рикон още се двоуми.

— Страх ли го е? — попита Нед.

— Малко — призна тя. — Той е само на три години.

Нед се намръщи.

— Трябва да се научи да се справя със страховете си. Няма да е все на три. А зимата иде.

— Да — съгласи се Кейтлин.

Думите както винаги я вледениха. Думите на рода Старк. Всеки знатен род си имаше свои думи. Семейно мото. Темел. Своеобразна молитва. Кънтяха думите за чест и слава, обещаваха лоялност и доблест, кълняха се във вяра и кураж. Всички, но не и думите на Старк. „Зимата иде“, гласяха думите на Старк. И не за пръв път тя се замисли колко странни бяха тези хора на Севера.

— Човекът издъхна добре, признавам му го — каза Нед. В едната си ръка държеше намаслено парче кожа. Плъзна го леко по големия меч, за да излъска тъмния метал до сив блясък. — Радвам се за Бран. Можеш да се гордееш с Бран.

— Винаги съм се гордяла с Бран — отвърна Кейтлин, загледана в меча на коленете му. Гледаше как мазната кожа го гали и виждаше ивичките по стоманата, там където металът бе огъван на сто пласта при коването.