Кейтлин не хранеше никаква обич към мечовете, но не можеше да отрече, че Лед притежава своя красота. Беше изкован във Валирия, още преди Ориста да се стовари над старата Свободна твърд, когато ковачите се бяха трудили над своя метал не само с чукове, но и със заклинания. Беше на четиристотин години и все толкова остър, както в деня на изковаването му. Носеше името си от друг, още по-стар, наследство от века на героите, когато Старките били крале на Севера.

— Четвъртият за тази година — отрони Нед. — Нещастникът бе почти обезумял. Нещо така го беше ужасило, че думите ми не стигнаха до него. — Въздъхна. — Бен пише, че мощта на Нощния страж е спаднала хилядократно. Не са само дезертьорствата. Губят хора и при обходите.

— Диваците ли?

— Кой друг? — Нед вдигна Лед пред очите си и огледа дългото острие. — И ще става по-лошо. Може да дойде ден, в който няма да ми остане избор, освен да призова знамената и да тръгна на север, за да се справя с този „крал отвъд Вала“ веднъж и завинаги.

— Отвъд Вала? — Кейтлин потръпна и Нед забеляза уплахата на лицето й.

— Манс Райдър няма с какво да ни уплаши.

— По-мрачни неща има отвъд Вала. — Тя извърна поглед назад към дървото на сърцето, към светлата кора и червените очи — дебнещи, слушащи, потънали в бавната си, дълговечна мисъл. Той се усмихна ласкаво.

— Много слушаш приказките на баба Нан. „Другите“ са мъртви като горските чеда, изчезнали са преди осем хиляди години. Майстер Лувин ще ти каже, че никога не са живели. Жив човек никога не ги е виждал.

— До тази сутрин жив човек не беше виждал и вълчище — напомни му Кейтлин.

— Ако имам капка ум в главата, не би трябвало да споря с човек от рода Тъли — усмихна се той примирено. Лед бавно се хлъзна в ножницата. — Но не си дошла тук да ми разправяш бебешки приказки. Какво има, скъпа?

Кейтлин стисна ръката на съпруга си.