— Студът — отвърна с желязна увереност Гаред. — Миналата зима видях как замръзват хора. И предишната също. Още когато бях почти момче. Всички разправят за сняг, дълбок четиридесет стъпки, и как леденият вятър иде с вой от север, но истинският враг е студът. Прокрадва се към тебе по-тихо и от Уил, и отначало почваш да трепериш и да тракаш със зъби, да потропваш с крак и да сънуваш греяно вино и жарко огнище. А как изгаря само. Нищо не може да те изгори така, както студът. Но това е само началото. После прониква в теб, изпълва те и след известно време вече нямаш сили да се бориш с него. Не ти остава друго, освен да седнеш и да заспиш. Казват, че накрая не изпитваш болка. Първо отслабваш и се унасяш в дрямка, всичко постепенно изчезва, а след това сякаш потъваш в море от топло мляко. Тихо и кротко.

— Какво красноречие, Гаред — отбеляза сир Веймар. — Не подозирах у теб такава дарба.

— У мен и студ има, млади ми лорде. — Гаред отметна гуглата, за да види добре сир Веймар буците на мястото на ушите му. — Две уши, три пръста на краката и кутрето на лявата ми ръка. Отървах се леко. Събратът ми го намерихме замръзнал на поста. Усмихнат.

Сир Веймар сви рамене.

— Ами трябва да се обличате по-топло, Гаред.

Гаред изгледа с неприязън младото господарче и белезите на мястото на замръзналите му уши, изрязани от майстер Емон, пламнаха от гняв.

— Ще ви видя как ще се облечете като дойде зимата. — Нахлупи гуглата и се смълча намръщен на гърба на дребното животно.

— Щом Гаред казва, че е от студа…

— През последната седмица излизал ли си на обходи, Уил? — прекъсна го Ройс.

— Да, милорд. — Нямаше седмица, в която да не е излизал на десетина проклети обхода. Накъде биеше лордът?

— И как откриваше Вала?

— По плача — отвърна смръщен Уил. Сега вече, когато лордчето го подхвърли, схвана. — Не може да са замръзнали, след като стената още плаче. Не е било достатъчно студено.