Ройс кимна.

— Умник си ми ти. Миналата седмица паднаха няколко слани, попрехвърча малко сняг, но студът все пак не беше толкова свиреп, че да убие осем души, все големи хора. При това, позволете да ви напомня, облечени с дебели кожи, с добър подслон и възможност да си напалят огън. — Рицарчето се ухили самоуверено. — Уил, води ни натам. Искам да ги видя тези мъртъвци с очите си.

И нищо повече не можеше да се направи. Това беше заповед и честта ги задължаваше да я изпълнят.

Уил тръгна напред и дребното рошаво конче придирчиво си запроправя път през шубраците. Снощният сняг бе разстлал тънка пелена върху камънаци, пънове и ями, дебнещи всеки непредпазлив смотаняк. Сир Веймар Ройс пое след него. Едрият му черен дестриер цвилеше нетърпеливо. Бойният кон беше най-неподходящият избор за обход, но ха кажи го това на нашето благородниче. Старият войник замърмори в ариергарда.

Здрачът се сгъстяваше. Безоблачното небе първо стана тъмнопурпурно, с цвета на подпухнала рана, а след това взе да почернява. Светнаха звезди. След тях изгря и сърпът на луната. Уил безмълвно изрече молитва на благодарност, че поне е светло.

— Можем да подкараме и по-бързо — подхвърли Ройс, щом луната се вдигна.

— Не и с този кон — отвърна Уил. Страхът го правеше дързък. — Ако толкова държите, милорд, водете вие.

Сир Веймар Ройс не благоволи да му отговори.

Някъде далече в леса се чу вълчи вой.

Уил спря гарона под един стар чворест габър и слезе.

— Защо спираме? — учуди се сир Веймар.

— По-добре да продължим пеша, милорд. Ей го де е, отвъд рида.

Ройс помълча, загледан умислено в далечината. Вятърът зашепна сред дърветата. Дългото самурено наметало на гърба му сякаш оживя.

— Тук има нещо гнило — промърмори Гаред.

— Нима? — ухили се пренебрежително рицарчето.

— Не го ли усещате? — попита Гаред. — Вслушайте се в мрака.