Уил го усети, и още как. Четири години в Нощния страж, а никога не се беше страхувал толкова. Какво ли беше?

— Вятър. Шумолене на дървета. Вълчи вой. Кой от всички тези звуци така ти размеква коленете, Гаред?

Едрият войник не отвърна нищо и Ройс изискано скочи от седлото. Привърза здраво юздите на дестриера към един нисък клон, по-надалече от другите два коня, и извади дългия си меч от ножницата. Лунен лъч пробяга по лъскавата стомана, рубините по дръжката проблеснаха. Оръжието беше великолепно, ковано в замък и, както си личеше, ново. Уил се съмняваше, че е свистяло някога в свирепа ярост.

— Тук дърветата се сгъстяват — предупреди той. — Мечът само ще ви пречи. По-добре е с нож.

— Ако ми трябват указания, ще те попитам. Гаред, ти стой тук да пазиш конете.

Гаред скочи от коня.

— Ще ни трябва огън. Аз ще се погрижа.

— Толкова ли си глупав, старче? Ако в тази гора има врагове, само огънят ни липсва.

— Някои от враговете ще се боят от него — каза Гаред.

— Стръвници, вълчища и… други неща…

Сир Веймар стисна устни.

— Никакъв огън.

Гуглата засенчваше лицето на Гаред, но Уил зърна блясъка в очите му, впити в рицарчето. За миг се уплаши старият да не посегне към меча. Беше късо грозновато оръжие, с омазнена от пот ръкохватка и очукано от дълга употреба острие, но ако Гаред го извадеше от ножницата, Уил нямаше да заложи и един железен петак за живота на лордчето.

Накрая Гаред сведе поглед и промърмори:

— Добре. Без огън.

Ройс го прие за съгласие и обърна гръб.

— Уил. Води.

Уил се провря през гъсталака и после се заизкачва по склона на ниския рид към дървото, където си бе намерил удобно за наблюдение място. Земята под тънката снежна покривка беше мокра и разкаляна, хлъзгава, с камънаци и коварни коренища, в които лесно можеш да се спънеш. Катереше се съвсем безшумно. Чуваше зад себе си металното подрънкване на ризницата на рицарчето, шума на листата и тихите ругатни, когато някой от ниските клони закачеше дългия му меч или разкошното самурено наметало.