Голямото стражево дърво си беше на мястото, самотно навръх рида. Точно там, където Уил знаеше, че трябва да е. Най-ниските му клони висяха едва на стъпка над земята. Той се плъзна по корем под него, по снега и калта, и хвърли поглед към полянката долу.
И тогава сърцето му спря да бие. За миг не посмя да си поеме дъх. Голата полянка се виждаше добре на лунната светлина — пепелта от огнището, засипаният със сняг навес, голямата канара, полузамръзналото поточе. Всичко си беше точно така, както преди няколко часа, освен…
Нямаше ги. Телата бяха изчезнали…
— Богове! — чу зад гърба си. Острие на меч посече един от ниските клони и сир Веймар Ройс се изправи на върха. Застана до стражевото дърво с дългия меч в ръка, а поривът на вятъра изду наметалото зад него, великолепно очертано под звездната светлина — така, че да го видят всички.
— Снишете се! — изсъска Уил. — Тука има нещо гнило.
Ройс не помръдна. Само погледна надолу към празната поляна и се разсмя.
— Твоите мъртъвци май са сменили бивака. А, Уил?
Уил беше онемял. Изхриптя, опитвайки се да измъкне някоя дума от гърлото си, но не успя. Не беше възможно. Очите му трескаво зашариха из опустелия бивак, докато не се спряха на брадвата. Грамадна двуостра бойна брадва. Все още си лежеше там, където я бе видял за последно. Непокътната. Ценно оръжие…
— Хайде ставай, Уил — заповяда сир Веймар. — Тук няма никой. Няма какво да ми се криеш под шубраците.
Уил неохотно се подчини.
Сир Веймар го изгледа с укор.
— Няма да се върна в Черния замък с провал още на първия ми обход. Ще ги намерим тези хора. — Озърна се. — На дървото. Бързо горе. Огледай за огън.
Уил се обърна, онемял. Нямаше смисъл да спори. Вятърът се усили. Прониза го. Добра се до ствола на сиво-зеленото стражево дърво и започна да се катери. Дланите му скоро станаха лепкави от смолата и той се изгуби сред игличките. Страх изпълни корема му като къс месо, което не можеше да смели. Шепнейки молитва към безименните богове на леса, той измъкна камата от канията и я стисна между зъбите си, за да освободи ръцете си за катеренето. Вкусът на студеното желязо в устата му го успокои. Гласът на лордчето отдолу го сепна.