— Кой е там?

Уил долови несигурността в този вик. Спря да се катери, ослуша се и погледна.

Лесът се отзова: шумоленето на листата, леденият ромон на потока, далечното бухане на снежна сова.

От Другите — нито звук.

Уил улови движението с крайчеца на окото си. Бледи силуети, плъзгащи се сред дърветата. Извърна глава и мерна бяла сянка в тъмнината. Сянката изчезна. Голите клони леко се размърдаха от вятъра и се сплетоха като чворести пръсти. Уил отвори уста да извика, но думите замръзнаха в гърлото му. Сигурно се лъжеше. Сигурно бе само някоя птица, отразеният сняг или някакъв фокус на лунната светлина. Какво всъщност беше видял?

— Уил, къде си? — извика сир Веймар. — Виждаш ли нещо? — Въртеше се бавно в кръг, станал изведнъж доста предпазлив, и стискаше дългия меч. Изглежда, и той като Уил ги беше усетил. Не се виждаше нищо. — Отговори ми! Защо е толкова студено?

И наистина беше студено. Смразяващо. Уил потръпна и се притисна плътно до клона с лице, опряно в кората на смърча. На бузата си усещаше сладникавата и лепкава смола.

От притъмнелия лес изникна сянка. Застана точно пред Ройс. Висока, длъгнеста и яка като стари кости, с бяла като мляко плът. Бронята й менеше цвета си с всяко помръдване: тук бяла като пресен сняг, там — черна като нощ, изпъстрена със сивкаво зеленото на дървесата. При всяка стъпка на създанието пробягваха отблясъци като лунен лъч над вода.

Уил чу дъха на сир Веймар Ройс. Все едно изсъска змия.

— Не се приближавай.