Светна ми пред очите. Бързо, с почти истерично движение извадих мобифона си и натиснах копчето за осветяване на дисплея. Индикаторът за батерията показваше, че зарядът е наред. Но нямаше и грам чуваемост!

— Пробвай на 45 66 91 — обади се спътникът ми. — С 02 отпред! И дай да обясня…

Набрах номера. Не се чу дори сигнал от оператора. Подадох апарата на Веско. След неколкократни опити таксиджията ми върна телефона.

— Антика. Жалко, че ми изключиха GSM-а. Нема кинти за плащане, брато!

— Тук и мобифон трябва да има пълно покритие! — засегнах се на техника аз. — А тази «антика» работи навсякъде!

— Ама сега — нъц! — ухили се Веско. Явната невъзможност да предупреди за закъснението си страховитата Ани възвърна самочувствието му. Познавах добре този синдром. Мъж под чехъл! Добре, че съм разведен!

— Хайде да си намерим удобно место за лагер — подкани ме Веско. — Като малък доста си падах по излети.

Затътрихме се по пътечката надолу. Все се надявах, че гората внезапно ще свърши и ще видим околовръстното шосе. Но, вместо това, започнахме да се изкачваме по стръмен скат. На всичкото отгоре, попаднахме на кръстопът, където пътя се разтрояваше.

— Ако тръгнеш наляво, ще загинеш. Ако тръгнеш надясно, може и да оцелееш. Ако тръгнеш в средата, ще се ожениш! — издекламира Веско откъс от приказката за Косчей Безсмъртни.

— Ти вече си се оженил, момко! — скастрих го аз. — Не знаех, че издаваш и приказки.

— Тях ги чета на двегодишната си дъщеря — засмя се Веско. Подейства ми успокоително. Имах добър другар за подобно изпитание.

— Накъде?

— Все едно. Всички пътища водят за Рим!

Писна ми от клишета и цитати. Приготвих се да го фрасна отново, ама си спомних за тежките му юмруци и боксьорско минало.

— Тогава — в средата. Ти може да си женен, ама аз съм ерген!