* * *

Огънят пукаше весело и огряваше с игривите си пламъци входа и стените на пещерата, където бяхме намерили убежище. Запалката на Веско, малко сух мъх и наръч клани бяха направили чудо и сега се греехме на дара на Прометей.

— Като стане жар, ще опечем онези кестени, дето ги събрахме на поляната. Ще си направим пир с винцето.

Бях забравил в суматохата за бутилката шардоне, която трябваше да трасира пътя ми към леглото на Хубавото Наде. Герберите бяха останали в таксито, но тумбестото шише беше останало в джоба на сакото ми и сега се усмихваше, опряно на каменната стена. Не обичах алкохол, но предложението на Веско бе толкова примамливо, че устата ми се напълни със слюнка.

— Падаш си по готвенето, приятелю?

— Не съвсем. Ани готви фантастично. Но когато бях ерген… — мечтателните очи на Веско се навлажниха при тези тъй сладки спомени.

— Жена ти трябва да е голям цербер?

— Съвсем не е така! — обиди се приятелят ми и зачовърка огъня с клечка. — Читава си ми е жената. Малко строго и ревнива, вярно, на е весела и грижовна съпруга.

— Сякаш слушам Бил Клинтън да хвали Хилъри — подиграх го аз. — Одисей страда по Пенелопа…

— Подигравай ми се! Нали утре не ти ще обясняваш къде си бил и къде е колата. Имам да изплащам още десет вноски!

— Нека първо да дойде това «утре». И дано има пред кого да обясняваш.

— Много си увесил носа, приятел. Сега ще похапнем…

Някакво шумолене в храсталака от лявата страна на входа на пещерата привлече вниманието ми. Стиснах здраво рамото на Веско и шепнешком го предупредих:

— Ще се промъкна да проверя! Ти си върши работата, все едно нищо не се е случило!

— Похапнем, пийнем и ще поспим — продължи тирадата си моят приятел. Едва се въздържах да го попитам дали не е бил в драмкръжока в училище, ама се въздържах. Вместо това се шмугнах в гъсталака, използвайки шума, който съпруга на страховитата Ани вдигаше при приготвянето на огъня за печене на кестени.