Имах известен опит в пълзенето и прокрадването. Пък и талант. Въпреки килограмите си (над 120 при ръст 190), се придвижвах безшумно през клековите храсталаци. След минута бях преодолял петдесетина метра и започнах да се провирам наляво, така че малката полянка пред пещерата и огъня да станат на една линия. Така можех да наблюдавам доста обширно пространство.

Скоро стигнах до подходящо прикритие. Задушавах се от липсата на кислород в дробовете си. Градският живот си казваше тежката дума, годинките и килограмите — също. Дебненето и пълзенето в гората не бяха най-нормалните занимания за един улегнал мъж, поне от няколко столетия насам. Скъпият ми панталон бе окалян и покрит с борови иглички, пуловерът «Лакоста» бе заприличал на пачавра. Явно менте, помислих си аз съвсем не на място.

Очите ми бавно свикваха от пълния мрак, царящ в храсталака, до ярката светлина, струяща от огъня. Но първото нещо, което различих, бе главата на някакво странно същество, залегнало само на два метра от моето убежище.

Усетих, как кръвта застива във вените ми, как ледените пипала на безименен ужас обгръщат сърцето ми в стоманена прегръдка. Цялата чудовищна нелепост на тазвечерното ми приключение се стовари като панелна плоча на главата ми. Всички страхове от демони, черни магии и вещици се възродиха в смутеното ми съзнание.

За щастие, инстинктът за самосъхранение надделя над паниката. Какъвто и монстър да бе притежателя на тази уродлива глава, явно че и той се боеше от нас. Или от огъня. Иначе нямаше да изчаква, скрит в храсталака, а щеше директно да нападне пещерата. Вгледах се по-внимателно. Не различих нищо, освен безформен куп, навярно буйна коса. Напипвайки дебел клон, тихичко се промъкнах крачка напред и замахнах. Главата светкавично се извърна, явно доловила раздвижването на въздуха. Но, вече бе късно. Зърнах две пламтящи очи, които за миг помръкнаха, когото тежкият клон с тъп звук срещна това, което трябваше да е черепа на създанието.