Разбрала за тези събития кралската дъщеря Електрина. Явно била наследила любопитството от баща си, защото не се страхувала да се доближава до клетката, в която създанието прекарвало времето си в чесане или в поглъщане на такова количество вода и развалено масло, каквото би убило на място сто кралски поданици.

Хомосът научил бързо разумния език и дори се осмелявал да разговаря с Електрина.

Един път принцесата го попитала какво е това бялото, което свети в устата му.

— Наричам го зъби — казал той.

— Дай ми поне един зъб през решетката! — помолила принцесата.

— А какво ще ми дадеш в замяна? — попитал той.

— Ще ти дам златното си ключе, но само за малко.

— Какво е това ключе?

— Личното ми, с което всяка вечер се навива разумът. Нали и ти трябва да имаш такова.

— Моето ключе е различно от твоето — отвърнал той уклончиво. — А къде ти е?

— Тук, на гърдите, под златното капаче.

— Дай ми го…

— А ще ми дадеш ли един зъб?

— Ще ти дам…

Принцесата отвъртяла златното винтче, повдигнала капачето, извадила златното ключе и го подала през решетката. Бледникът го грабнал стръвно и хилейки се, избягал навътре в клетката. Принцесата го молела и умолявала да й върне ключето, но напразно. Като се страхувала да разкаже на някого какво е направила, Електрина се върнала с натежало сърце в дворцовите покои. Постъпила неразумно, но била още почти дете. На сутринта слугите я намерили просната без съзнание в кристалното легло. Дотичали кралят, кралицата и целият двор, а тя лежала като спяща, но не успели да я събудят. Извикал кралят придворните консилари-електричари и медикери-лекарници, а те, като прегледали принцесата, открили, че капачето е отворено, а няма нито винтчето, нито ключето! Шум се вдигнал и настанала суматоха в двореца, всички тичали, търсейки ключето, но напразно.