— Гражданино полковник, ти ми говориш по този начин, защото виждаш, че още не съм достигнал онази възраст, когато мога да бъда член на Съвета на старейшините. Лош човек е онзи, който се мисли за нещо повече, отколкото е всъщност, но много по-лош от него е човекът, който не знае на какво е способен. Щом един художник и един лекар могат да станат генерали, тогава е вероятно и един моряк да може да води някой кораб. Сега живеем във време, когато се руши старото, за да се създаде нещо ново. Битките, които ни очакват, изискват младежки сили. Защо трябва да ме отхвърляте?

— Защото първо трябва да заслужиш онова, което желаеш. Какво си сторил досега за държавата? Може да си добър моряк, може да си го доказал в частния си живот. Но за военноморските власти си непознат човек и не бива да очакваш, че ще ти поверят кораб, преди да са те опознали.

— Но те не искат да ме опознаят. Не искат да имат офицер, който вярва, че корабът се направлява както от ветровете, така и от Божията ръка.

— Тогава ще промениш вярата си!

Сюркуф отстъпи крачка назад и извика:

— Гражданино Бонапарт, ти се шегуваш! Аз съм католик и ще остана такъв. Французин съм и ще остана такъв, въпреки че от английска страна са ми правили такива предложения, които ми обещават изпълнение на най-съкровените ми желания. Винаги ще се сражавам за моето отечество и ако не ми дадат кораб, тогава ще си го взема сам!

Наполеон направи недоволна гримаса:

— Това са само мечти! — каза той остро.

— Робер Сюркуф не мечтае никога, гражданино полковник! Ти си човекът, на когото възлагам последната си надежда. Дай ми поне някой малък кораб, за да го превърна в кораб подпалвач и тогава ще видиш как ще вдигна във въздуха неприятелския флагмански кораб!

— Тук, в пристанището на Тулон ли? Ах, сега вече наистина съм убеден, че си мечтател! Върви си, гражданино Сюркуф, няма нужда от твоите услуги!