— Кой ли би могъл да говори сега със сигурност, па макар и само за следващия ден! Бях тръгнал за Систерон, та оттам да се измъкна от Франция през Кап или Ембрюн и Бриансон, а ето ме сега в плен!

— През Кап и Ембрюн? О, malheur! 

— Кръчмарят е мой роднина. Дълго време ме кри в къщата си и тъкмо се прощавах с него, когато лошото време накара войниците да влязат вътре.

— Това не е било от значение, издала те е духовническата ти одежда. Изобщо оттук нататък не може да се избяга по сушата. Само по море е открит пътят към търсената свобода.

— Но как ще се добера до някой сигурен кораб без приятели, без средства и без да имам представа как да пътувам?

— Чрез мен, чрез Робер Сюркуф. Можеш да разчиташ на мен! Той не можа да продължи, защото вратата се отвори отново и вътре влезе един гренадир, в когото Сюркуф разпозна своя приятел Жюно. В момента той беше все още обикновен войник, но е известно, че само след три дни стана сержант. При обстрелването на Тулон от 15 до 17 декември 1793 г. Наполеон му диктувал някаква заповед. В този момент на земята до тях паднал оръдеен снаряд и посипал хартиения лист с пръст. «Великолепно — извикал Жюно, — сега няма нужда да го подсушаваме с пясък!» Тези думи привлекли вниманието на Бонапарт и той не го изпуснал из очи от този момент; така Жюно през 1804 година станал дивизионен генерал и комендант на Париж.

Този гренадир, който още не можеше и да подозира, че донякъде ще носи херцогската корона на Абрантес

Едва на следващия следобед се появи един ординарец, който трябваше да отведе моряка при Бонапарт. Полковникът не беше в Босе, а се намираше извън града при окопите, откъдето щяха да бъдат обстрелвани укрепленията на Тулон.