Косматите уши на Москва твърде видно стърчат на кървавия фон на разгарящите се междунационални конфликти, а това дразни мнозина в Кремъл, който на „международната арена“ си проправя път с чаровната усмивка на гарант на либерализма, свободата и демокрацията. Затова из кремълските коридори се заговорва за привеждане на армията на свободната република Ичкерия от полупартизанска в по-съвременен вид.

Чеченците са бойци по рождение, съхранили чисто средновековните черти на благородството и доблестта на воинската професия, но, уви, редом и със средновековната жестокост. Това е известно тук-там, но най-добре се знае в Москва. Онези чеченци, които в родните си планини са воювали срещу части на руската, а после и на Червената армия, и тези, които в състава на Червената армия през Втората световна война са се сражавали срещу германците — всички те са оставили за себе си спомена за доблестни войници, готови на всякаква саможертва. И макар че в съветската армия никога не им е било оказвано голямо доверие, забъркалият се в афганистанската авантюра Генерален щаб е принуден да сформира подразделения от чеченци и ингуши, които условно можем да наречем планинско-стрелкови части със специално предназначение.

Резултатите надхвърлят всички очаквания и дори възникват планове за превръщането им в крупни формации — нещо като „дивите дивизии“ от годините на Първата световна война. Тези планове не се осъществяват най-вече поради унизителното положение (повече, разбира се, морално, отколкото военно), понесено от съветската армия в Афганистан. Пък и Съветска Русия, като почти явна расистка държава, се сеща за националните малцинства само в случаите, когато им се предоставя възможност да пролеят кръвта си за империята; във всички други случаи тя се отнася към тях с нямо, но явно пренебрежение. Чечмеки!

В началото на 1992 година в Чечения пристигат тримата герои на августовския пуч — маршал Шапошников, армейски генерал Кобец и генерал-полковник (все още) Грачов.