Подобни настроения някога в Русия, а след това и в СССР, са били пресичани едва ли не на равнището на „неизказаните мисли“. И, разбира се, изключително по пътя на грубото насилие и принудата чрез най-варварските методи, носещи обобщеното название „геноцид“.

По мащабите на гоненията, по методите на геноцида над тях (от масовите избивания и депортиранията до презрителната дискриминация и обезправяване на целия народ като нация от престъпници, обхваната от комплекса на суицида)

Светът нищо не знае за тях и което е още по-лошо — не проявява никакъв интерес към съдбата им. Кафрите, зулусите, австралийските аборигени и дори, простете, канадските тюлени, които са заплашени от изтребление или се нарушават техните граждански (!) права, предизвикват в западния свят повече емоции, отколкото трагедията на чеченския народ, продължаваща 200 години.

Прикован към Русия със здравата верига на двувековния геноцид, чеченският народ е принуден заедно със своята разпасана метрополия да преживява безкрайни политически катаклизми, военни катастрофи и икономически сривове, които връхлитат Русия със съдбоносната неизбежност на морски прибой. Но в Чечения никой никога не се е замислял сериозно как ще живеят там, след като получат независимост, а страната няма нито независими съседни държави, нито излаз на море, нито дори плавателни реки. Веднъж само да се отделят от Русия!

Точно тази идея възсяда Дудаев. В края на краищата той е чеченец и собственият му гръб е изпитал част от трагичната история на този народ. Когато той обявява създаването на независима република Ичкерия, това не предизвиква никакви особени емоции не само във външния свят, което е напълно разбираемо, но и в Москва, където, както всичко подсказва, решението е било негласно съгласувано. Острата реакция на генерал Руцкой, по това време вицепрезидент, е набързо пресечена и в крайна сметка политическото му влияние се стопява, а самият той се озовава на затворническия нар в Лефортово.