Припомних си историята за много известния токсиколог, който погълнал по невнимание отрова, срещу която нямало открито противодействие. Първият въпрос, който изникнал в съзнанието му, бил дали погълнатата доза е смъртоносна. Погледнал в книга по въпроса, писана от самия него преди години. Според нея дозата била смъртоносна. После проверил и в друга книга, писана от един също толкова прочут специалист. Там пък пишело, че за човек с неговото тегло е необходима доза, около два пъти по-голяма от погълнатата. И тъй, токсикологът седнал и зачакал с надеждата, че е допуснал грешка в изследванията си.

Почувствах се по същия начин, защото съм експерт в тази област. Мислех си, че познавам почерка на всеки, който би могъл да създаде нещо подобно. Взех една от картите, която ми въздействаше по някакъв особен, почти познат начин. На нея бе изобразена малка тревиста ивица, вдадена в тихо езеро, частичка от нещо ярко, блестящо и неописуемо някъде вдясно. Въздъхнах тежко над картата, като я замъглих за миг, и после почуках по повърхността й с върха на нокътя си. Тя звънна, подобно на стъклена камбанка, и трепна като жива. Вътре заплуваха и се заизвиваха сенки, а над пейзажа започна да спуска вечерен здрач. Прекарах ръка над нея и тя отново се промени — същото езеро и тревите, но през деня.

Много далечни. Времето вътре течеше по-бързо, отколкото в моето настояще. Интересно.

Докопах старата лула, с която от време на време си угаждам, напълних я, запалих тютюна, смукнах и се замислих. Картите работеха без грешка, не бяха имитация и макар да не разбирах за какво служат, за момента това не беше най-сериозната ми грижа.

Денят беше 30-ти април и за пореден път бях срещнал смъртта очи в очи. Трябваше да открия човека, кой-то си играеше с живота ми. „З“ отново бе насъскал срещу мен свой посредник. А нещото, което обезвредих, съвсем не беше обикновено куче.