Дали трябваше да се посъветвам с някого? И с кого? Все още имаше ужасно много неща, които не знаех за своите роднини…

Не. Още не, реших аз. Трябваше да сторя всичко възможно, за да се справя сам. Освен че ми се искаше да го направя, ми беше необходимо и да се поупражнявам. Там, откъдето идвам, е необходимо човек да умее да се справя с гадни ситуации.

Карах колата, оглеждайки се за уличен телефон, и се опитвах да не мисля за Джулия, такава, каквато я бях видял за последен път. Вятърът довя няколко облака от запад. Часовникът тиктакаше на китката ми до невидимата Фракир. По радиото течаха нерадостни международни новини.

Спрях до един магазин и се опитах да се свържа по телефона с „Ню Лайн Мотел“. Люк беше излязъл. Погълнах един от специалните сандвичи плюс млечен шейк в закусвалнята на магазина и звъннах отново. Още не се беше върнал.

Добре. Ще го хвана по-късно. Насочих се към центъра. Спомних си името на книжарницата, където работеше Рик. „По нещо за всеки“.

Минах покрай нея и видях, че е отворено. Паркирах на няколко преки нагоре по улицата и се върнах пеш. Бях нащрек още с навлизането в по-оживената част на града, но така и не забелязах някой да ме следи.

Докато вървях, ме докосна студен ветрец, който намекваше за дъжд. Видях Рик през витрината, седнал зад високия щанд, зачетен в някаква книга. Изглежда вътре нямаше никой друг освен него.

Щом отворих вратата, над нея иззвъня малка камбанка и Рик вдигна поглед. Стегна се, докато се приближавах към него, а очите му се разшириха.

— Здрасти — казах аз и направих кратка пауза. — Не знам дали ме помниш.

— Вие сте Мърл Кори — заяви той тихо.

— Точно така. — Наведох се над щанда, а Рик се отдръпна. — Чудех се дали не би могъл да ми помогнеш с малко информация?

— Каква по-точно?