Свих рамене.

— Това ли е всичко? Не ми звучи никак странно.

— Само дето тя ги взе съвсем насериозно.

— Доста хора го правят.

— Оставете ме да довърша — продължи той. — Тя започна теология и дори отиде на няколко сбирки на местната група. Доста бързо се отказа от това и тогава се срещна с хора, които имаха различни контакти и връзки. Много скоро вече се мотаеше със суфисти, гурдеефяни и дори с някакъв шаман.

— Интересно — казах аз. — А с йоги?

— С йоги не. Когато й зададох същия въпрос, Джулия ми отговори, че търси сила, а не самадхи. Както и да е, тя продължи да завързва все по-странни познанства. Атмосферата взе да става твърде разредена за мен и аз й казах сбогом.

— Защо ли го е правела? — промърморих аз замислено.

— Ето — каза той. — Хвърлете един поглед.

Той ми връчи някаква черна книга и отстъпи назад. Взех я. Беше издание на Библията. Погледнах бележките за издателя.

— Специално издание ли е? — попитах аз.

Той въздъхна.

— Не. Прощавайте.

Взе книгата и я върна на рафта.

— Извинете ме за минутка — каза Рик. После се върна на щанда и измъкна изпод него една картонена табелка. На нея пишеше „Почивка. Ще бъде отворено в…“, а до надписа имаше циферблат с подвижни стрелки. Той ги нагласи така, че да показват половин час по-късно и отиде, за да закачи табелката на входната врата. След това спусна резето и ми махна да го последвам в една стая отзад.

В стаята имаше бюро, няколко стола и картотека на книгите. Рик седна зад бюрото и ми предложи с жест най-близкия стол. Аз седнах. Той включи телефонния секретар, отмести куп формуляри и писма от плота, отвори някакво чекмедже и извади оттам бутилка „Кианти“.

— Какво ще кажете за по чашка? — попита Рик.

— Защо не? Благодаря.

Той стана и отиде до вратата на малката умивалня. Взе две чаши и ги изплакна. После ги донесе на бюрото, напълни ги и побутна едната към мен. И на двете имаше надпис „Шератън“.