— Извинявай, че ти тикнах така Библията — каза той, вдигна чашата си и отпи.

— Изгледа ме така, сякаш очакваше да изчезна сред кълбо от дим.

Рик кимна.

— Убеден съм, че причината тя да търси сила, беше свързана с теб. Занимаваш ли се с някаква форма на окултизъм?

— Не.

— Тя казваше понякога, че не е изключено дори да си някакво свръхестествено създание.

Изсмях се. Той също, миг по-късно.

— Не знам — каза след това. — Има доста странни неща в тоя свят. Едва ли всяко от тях е реално, но…

Аз свих рамене.

— Кой знае? Та значи ти мислиш, че Джулия е търсила някаква система, която да й даде силата да се защити от мен?

— С такова впечатление останах.

Отпих глътка от виното.

— Това е абсолютна безсмислица — му казах. Но въпреки това знаех, че вероятно е било точно така. И ако я бях принудил да влезе в досег с онова, което бе отнело живота й, това означаваше, че в известен смисъл съм отговорен за смъртта й. Ненадейно към болката ми се прибави и чувство за вина.

— Довърши си разказа — казах аз.

— Това е почти всичко — отвърна той. — Уморих се да слушам хора, които непрекъснато искаха да обсъждат вселенски идиотщини и си тръгнах.

— И това е всичко? Тя успя ли да намери подходящата система, подходящия гуру? Какво се случи след това?

Рик отпи голяма глътка и впери поглед в мен.

— Аз наистина я харесвах — каза той.

— Вярвам ти.

— Тарот, Кабала, Златна Зора, Кроули, Фортуна — ето това се случи.

— Задържа ли се при някой от тях?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. Научих за това след известно време.

— Ритуална магия, значи?

— Нещо такова.

— Кой се занимава с нея?

— Доста хора.

— Искам да кажа, с кого се е свързала Джулия? Чувал ли нещо за това?

— Мисля, че с Виктор Мелман.

Погледна ме в очакване. Поклатих глава.

— Съжалявам, името не ми говори нищо.