— Щом казваш, вероятно е така — заявих накрая. — Апропо, защо мислиш, че нещо ме тормози?

— Спомних си за оная твоя параноя около всеки 30-ти април. Май причината бяха два-три инцидента.

— Малко повече от два-три. Така и не ти разказах за всичките.

— Значи още вярваш в това?

— Да.

Той сви рамене. Сервитьорът се приближи и ни доля чашите с кафе.

— Добре де — съгласи се той накрая. — Днес случи ли ти се нещо?

— Не.

— Жалко. Надявам се това да не ти е размътило съзнанието.

Отпих от кафето си.

— Няма проблеми — отвърнах.

— Хубаво. — Той въздъхна и се протегна. — Виж, върнах се в града едва вчера…

— Добре ли пътува?

— Страхотно.

— Както и да е… Докато бях в офиса, научих, че си напуснал.

— Да. Преди около месец.

— Милър се опитал да се свърже с теб. Но тъй като телефонът ти бил откачен, не успял да ти се обади. Дори наминал няколко пъти, но те нямало.

— Много жалко.

— Иска да се върнеш.

— За мен въпросът е приключен.

— Защо не чуеш първо предложението, а? Брейди го изритват нагоре, а ти ставаш шеф на отдел „Дизайн“, плюс двайсет процента повишение на заплатата. Каза ми да ти го предам.

Подсмихнах се под мустак.

— Всъщност не звучи никак зле. Но, както вече отбелязах, въпросът е приключен.

— О-хо. — Очите му блеснаха, докато ми се хилеше дяволито. — Значи наистина имаш нещо уредено на друго място. Милър се чудеше дали е така. Добре, той ми каза, че при това положение би искал да чуе предложението на другите. Щял да опита да ги пребори.

Поклатих глава.

— Май не схващаш какво ти говоря. Приключих с тази работа. Край. Нямам желание да се връщам. Нито пък да работя за някой друг. Приключих с тези неща. Писна ми от компютри.

— Ама ти си наистина добър. Я кажи, да не си намислил да преподаваш?

— Не.

— А стига бе! Нали все трябва да нравиш нещо. Да не си напипал някакви парички?