— Не. Смятам да попътувам известно време. Прекалено дълго се задържах на едно място.

Той вдигна чашата си с кафе и я пресуши. После се облегна назад, скръсти ръце върху корема си и притвори леко очи. За известно време не каза нищо. После продължи:

— Казваш, че си приключил. Само работата и живота си тук ли имаш предвид или има и още нещо?

— Накъде биеш?

— Още в колежа изчезваше по твоя си начин. Нямаше те за известно време и после изведнъж се появяваше отнякъде. Освен това винаги беше доста мъгляв по въпроса. Сякаш водеше някакъв двойнствен живот. Решението ти има ли нещо общо с тия работи?

— Все още не разбирам какво имаш предвид.

Той се усмихна.

— Разбираш и още как — каза той. Когато не му отговорих, добави: — Добре де, желая ти късмет в начинанието, каквото и да е то.

Той така и не спря да се върти, с изключение на няколко кратки паузи; играеше си нервно с връзка ключове, докато пиехме второто си кафе, премяташе ключодържателя със синя каменна плочка. Накрая пристигна закуската ни и ние похапнахме, без да говорим.

После той ме попита:

— „Звездопад“ още ли е твоя?

— Не. Продадох я миналата есен — му казах аз. — Бях толкова зает, че не ми оставаше време за разходки с яхта. Не изтърпях да я гледам така самотна.

Той кимна.

— Жалко — каза. — В училище си прекарвахме страхотно на нея. След това също. Щеше ми се да излезем още веднъж в открито море, заради доброто старо време.

— Да.

— Да си виждал Джулия наскоро?

— Не, не и откакто се разделихме. Мисля, че все още е с някакъв тип на име Рик. А ти?

— Да. Отидох да я видя снощи.

— Защо?

Той сви рамене.

— Тя също беше от тайфата, а пък всички се пръснахме.

— Как е тя?

— Все още изглежда добре. Пита ме за теб. Помоли ме да ти предам това.

Той измъкна някакъв запечатан плик от сакото си и ми го подаде. На него бе изписано името ми с нейния почерк.