„Мърл, Не бях права. Знам кой си ти и че си в опасност. Трябва да те видя. Имам нещо, което ще ти потрябва. Много е важно. Моля те, обади ми се или ела веднага щом можеш.

С любов, Джулия“

— Благодаря ти — казах аз, отворих раницата си и сложих писмото вътре.

Беше загадъчно… и объркващо. Доста объркващо. По-късно щях да реша как да постъпя. Все още я харесвах повече, отколкото ми се щеше да си призная, но не бях сигурен дали искам да я видя отново. И все пак какво ли значеше това, че знае кой съм?

Изместих я от мислите си. За пореден път. Известно време гледах колите навън, отпивах от кафето си и си мислех за това как срещнах Люк за пръв път в клуба по фехтовка, през първата ни година в университета. Беше невероятно добър.

— Фехтуваш ли се още? — го попитах.

— От време на време. А ти?

— Ако ми падне случай.

— Така и не разбрахме кой е по-добър от двама ни.

— Сега не му е времето — казах. Той се ухили и помаха няколко пъти с ножа си срещу мен.

— Сигурно. Кога тръгваш?

— Вероятно утре. Имам няколко неща за оправяне и приключване. Щом свърша с тях, тръгвам.

— И накъде?

— Насам-натам. Още не съм решил твърдо.

— Ти си откачен.

— Ъ-хъ. Wanderjahre — годините за странстване, нали така им казваха? Аз пропуснах моите навремето и сега ще си наваксвам.

— Знаеш ли, доста добре ми звучи. Може пък и аз да опитам някой път.

— Опитай. Но мисля, че ти си взе своите на части.

— Какво имаш предвид?

— Аз не бях единственият, който изчезваше толкова често.

— А, това ли? — Той махна с ръка. — Това беше бизнес, а не забавление. Оправяне на сделки, плащания. Смяташ ли да навестиш старците?

Странен въпрос. Никой от нас не бе говорил за своите родители досега, освен в най-общи линии.

— Едва ли — казах. — Твоите как са?

Той улови погледа ми и го задържа, докато хроничната му усмивка се разширяваше.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Нещо сме позагубили контакта.