Аз също се усмихнах.

— Познато усещане.

Доядохме си закуската и изпихме по едно последно кафе.

— Значи няма да говориш с Милър?

— Не.

Той отново сви рамене. Донесоха ни сметката и аз я взех.

— Този път аз плащам — каза той. — Нали поне имам работа.

— Благодаря. Може да ти се обадя, за да вечеряме заедно. Къде си отседнал?

— Чакай. — Той се пресегна към джобчето на ризата си, извади оттам кибрит и ми го подаде. — Ето. „Ню Лайн Мотел“.

— Ако мина към шест?

— Става.

Той плати и на улицата се разделихме.

— Доскоро — каза той.

— Ъ-хъ.

Сбогом, Люк Рейнард. Странен човек. Познавахме се вече от почти осем години. Бяхме си изкарвали добре навремето. Съперничехме си в доста дисциплини. Тичахме заедно почти всеки ден. В университета бяхме в отбора по лека атлетика. Случваше се да излизаме с едни и същи момичета. За пореден път му се възхитих — силен, интелигентен и също толкова потаен, колкото съм и аз. Между нас имаше някаква връзка, която така и не успях да разбера напълно.

Върнах се при паркинга пред моя блок и огледах двигателя и шасито на колата си преди да пъхна ключовете в таблото, за да запаля. Карах бавно, оглеждах нещата, които ми изглеждаха свежи и нови преди осем години, и се сбогувах с тях. Вече бях си взел сбогом през миналата седмица с всички хора, които имаха някакво значение за мен. С изключение на Джулия.

Сбогуването с нея бе от нещата, които все предпочитах да отложа, но вече нямаше за кога. Сега или никога, пък и любопитството ми беше крайно раздразнено. Отбих на паркинга на един супермаркет и намерих телефон, но никой не вдигна слушалката, когато набрах нейния номер. Предположих, че сигурно отново е на пълен работен ден, но не беше изключено и да е под душа или да пазарува някъде. Реших да мина край апартамента й и да проверя. Не беше далече. А каквото и да имаше да ми каже, то щеше да е добро извинение, за да я видя за последен път.