Обикалях няколко минути, докато намеря удобен паркинг. Заключих колата, върнах се пеш до ъгъла и завих вдясно. Денят бе станал малко по-топъл. Някъде наоколо лаеха кучета.

Закрачих към голямата викторианска сграда, която бяха превърнали в кооперация. Прозорците на Джулия се виждаха на предния ред. Апартаментът й беше в дъното на последния етаж. Докато влизах през централния вход, се опитах без особен успех да потисна спомените си. Мислите за прекараното заедно с нея време нахлуха отново в съзнанието ми заедно с цяла глутница стари чувства. Спрях. Глупаво беше да идвам тук. Защо да се тормозя за нещо, което дори не ми липсваше. И все пак…

По дяволите. Исках да я видя още веднъж. Нямаше да се откажа точно сега. Изкачих стълбите и прекосих площадката. Вратата беше отворена едва-едва и аз влязох.

Партерът си беше същият. Същите саксии с леко повехнали теменужки с прашни листа, които все така стояха на раклата под изкривеното на доста места огледало с позлатена рамка, отразявало толкова наши прегръдки. Отражението на лицето ми се накъдри, докато минавах край него.

Изкачих се по покритите със зелен килим стълби. Някъде зад мен излая куче.

Площадката на първия етаж си беше останала непроменена. Преминах по тесния вестибюл, покрай гравюрите на стената и стария парапет, обърнах се и изкачих второто стълбище. На горния вестибюл дочух над главата си някакво скърцане и шум, подобен на този от търкаляща се бутилка или ваза върху твърд дървен под. После отново тишина, запълнена с няколко прошумолявания на вятъра около корниза. Едно мъгляво предчувствие ме размърда и ускори пулса ми. Спрях при основата на стълбището. Не забелязах нищо странно, но при следващото вдишване усетих странна миризма. Не можех да я определя точно — пот, мухъл или пък влажна мръсотия, определено от нещо органично.

Отидох до вратата на Джулия и изчаках няколко секунди. Миризмата тук беше по-силна, но не чух никакви нови шумове.