Веднъж бях много трогнат, виждайки вдовица, чиито роднини искаха да я помоля да се върне в обществото, да общува с хората, да води по-светски живот. Отидох при нея, за да й дам съвет. Тя меко ми каза: „Всички усещания на този свят, колкото и приятни да са, не ми носят удоволствие. Моята единствена радост е споменът за моя възлюбен — другите неща ми носят печал, карат ме да страдам. Ако изобщо намирам радост в нещо, това са мислите за моя любим“. Аз не можах да кажа нито дума. Помислих си, че ще бъде грях да я лиша от тази радост. Ако споменът й причиняваше страдание, щях да поговоря с нея, но тя изпитваше единствено радост. Помислих си, че това е живата Сати, изпитах огромно уважение към нея и не можах да продумам нито дума.

В паметта може да се намери тайната на рая и ада. Както е казал Омар Хаям в „Рубаят“. „Раят е видение на изпълненото желание, а адът е само сянка на горящата душа“ Какво е това? Къде е това? То е само в паметта. Затова паметта не е нещо дребно. Тя не е нещо скрито в мозъка. Тя е нещо живо и обширно, че ограниченият ум не може да го постигне, това е нещо, само по себе си явяващо се свой свят.

Понякога хората питат: „Тогава какво става, когато човек е загубил паметта си? Предизвикват ли се с това нарушения в мозъка?“ Никой в действителност не губи паметта си. Човек може да загуби своята памет, но тя никога не губи него, защото паметта е самото негово същество. Понякога нарушението на мозъка не дава възможност да се определи какво съдържа паметта. Затова човек, загубил паметта си в следствие на мозъчни увреждания, все още я притежава. Тази памет ще стане отново ясна за него след смъртта, защото умът е съвършено различен от тялото — той е нещо отделно, независимо от него. Умът зависи от тялото във възприятията на външните преживявания, които получава чрез чувствата, но е независим от него при задържането на съкровищата, които е събрал и съхранил от външния свят.