Ксанте, високият със свиреп вид капитан на гвардията, запита Роуан дали някога е държал меч. Младият Монтгомъри само дето не се нахвърли отгоре му и като се има предвид, че макар и само шестнадесетгодишен, бе почти толкова висок колкото Ксанте, Лора съжали, че брат й предотврати схватката. Монтгомъри се оттегли, изпълнен с отвращение, когато Роуан помоли Ксанте да му покаже меча си, заявявайки че винаги бил мечтал да разгледа това оръжие по-отблизо.

До този момент Лора бе толкова недоволна от поведението на Роуан, та не се замисляше за причината, която не се изчерпваше с факта, че тъмните, наблюдателни ланкони бяха стотина, а англичаните — едва шестима и едно дете. Постепенно осъзнаваше, че не е била права да се съмнява в брат си.

— Какво научи? — заинтересува се тихо тя.

— Фейлан ми разказваше за племената на Ланкония, но изглежда погрешно съм решил, че те малко или много са единни. — Роуан замълча, а после промълви. — Излиза, че ще съм крал само на Ириал.

— Нашият баща, Тал, е ириал, нали? — Да.

— А ириалите са господстващото племе и следователно ти си крал на всички ланкони, независимо на колко племена се делят.

Роуан се засмя и му се дощя животът да е толкова прост, колкото на Лора й се струваше от време на време. Ако решеше, че обича даден мъж, се омъжваше за него. Не се тревожеше какво ще стане в бъдеще, ако бъде призована в Ланкония, а тя се окаже обвързана със съпруг англичанин. Но за Роуан принадлежността и дългът бяха първостепенни.

— Така смятат и ириалите, но се опасявам, че другите племена не са съгласни. Сега се намираше само на километри от земи, които зерните твърдят, че са техни и затова ириалите са угрижени и бдителни. Зерните са прочути със своята свиреност.