— Искаш да кажеш, че ланконите се страхуват от тях? — попита Лора невярващо.

— Зерните също са ланкони и тези бойци с нас, ириалите, са по-скоро предпазливи, отколкото изплашени.

— Но ако ириалите наистина се боят…

Роуан разбра какво всъщност пита и се усмихна. Високите, навъсени, нашарени с белези, строги ириали като че ли не се страхуваха от нищо на този свят.

Изглеждаха така, сякаш и дяволът не би рискувал да ги предизвика.

— Предстои да видя тези ланкони да предприемат нещо друго освен да се перчат и да говорят за война. Досега един не съм видял в битка — отбеляза Роуан.

— Да, но вуйчо Уилям твърди, че се сражават като живи дяволи, така както никога никой англичанин не се е бил.

— Уилям е безхарактерен, ленив човек. Не! Не ми възразявай! Аз също го обичам, но чувството не ми пречи да виждам неговите недостатъци. Войниците му са затлъстели и през цялото време се бият помежду си.

— А да не говорим за синовете му — добави Лора тихо.

— Кое би предпочела: да си с четиримата палячовци на Уилям, или тук, в нашата красива страна?

Тя погледна към широката, дълбока река.

— Страната ми харесва, но не и тези хора. Днес сутринта един от ланконите ме посъветва да се извърна и да не наблюдавам как одира заек, за да не ми прилошее от гледката. Ха! Помниш ли глигана, който повалих миналата година? Той за каква ме мисли?

— Мекушава английска дама. А ти какви предполагаш, че са жените им? — попита Роуан.

— Тези мъже приличат на хора, които заключват жените си в килери и ги пускат да излязат само два пъти в годината — веднъж, за да ги заплодят, и втори път — за да им отнемат детето.

— Х-ммм. Не ми звучи чак толкова лошо като идея.

— Какво-о-о-о? — удиви се Лора.