Никой, дори Лора, не знаеше за болката — и физическа, и душевна — която изпитваше, когато Фейлан се опитваше да изкорени английското у него. Старият възпитател сякаш четеше мислите му. Ако момчето понякога се колебаеше как да постъпи, Фейлан като че ли надушваше и се стараеше да изтръгне колебанието. Роуан се бе научил да не му личи, че от време на време се колебае дали е подходящ да застане начело на Ланкония. Но след годините, прекарани под строгото възпитание на Фейлан, той твърдо вярваше, че може да се изсмее дори в лицето на смъртта. А това, което всъщност изпитваше, никога нямаше да го покаже.

Независимо от всички години прекарани с Фейлан обаче, той бе съхранил мечтата един ден да сподели живота си с внимателна, нежна, любеща жена, на която да може да се довери.

Всяка година Фейлан изпращаше отчет до бащата на Роуан, Тал, в който изреждаше всички недостатъци на Роуан и настояваше, че момчето едва ли един ден ще се окаже истински ланкон. Фейлан се оплакваше, че Роуан прекалено много прилича на англичанката, негова майка, и че е склонен да прекарва доста време в компанията на нежната си сестра.

Мълчаливо Роуан си бе извоювал това право. По цял ден усилено тренираше; изтърпяваше всички мъчения, които хрумваха на стария човек, но едновременно с това се научи да свири на лютна и да пее няколко месни. И откри, че нежността на Лора му е потребна. Може би наистина нямаше никога да бъде истински ланкон, защото си представяше семейния живот такъв, какъвто водеха двамата с Лора. Докато растяха, те доста се сближиха, тъй като непрекъснато търсеха утеха от злобата на глупавите, жестоки синове на вуйчо Уилям във взаимното си присъствие. Роуан държеше Лора в прегръдките си, когато тя ридаеше след като момчетата я бяха заплашвали с пръчки в продължение на часове, при което бяха издрали лицето й и разкъсали дрехите й. В такива мигове я успокояваше с разкази за Ланкония.

Когато поотраснаха, свикнаха да стоят близо един до друг, за да има Лора физическа закрила.