— Дъблин е точно отсреща, може би на около стотина километра… Днес тръгнахме оттам.

— По заповед от адмиралтейството ли сте дошли?

„Адмиралтейството? Как ли пък не!“

— По служба.

Дали тя знаеше за подземията на голямата къща, пълни с контрабандни стоки. Заради собствената й безопасност се надяваше, че не подозира нищо. Амбър обаче сигурно беше наясно. От наблюдателната кула вероятно бе виждала идващите и заминаващи кораби.

На последния курс до Ангълси бе брат му Джоузеф. Тогава той бе заминал за Ливърпул. Днес обаче имаше много стока и се налагаше да бъдат и двамата, за да надхитрят митничарите. Когато разтовариха единия товар и натовариха другия, Джоузеф му предложи да се поразходи из острова.

— Почини си малко. Целият екипаж работи усилено. Смятам да им дам един час да поплуват, преди да отплаваме за дома. Тук пролетта е като лято.

Някакво смътно подозрение го прониза тогава. Какво, по дяволите, щеше да прави брат му Джоузеф, докато момчетата плуваха, а той се разхождаше из острова?

— Очаквате ли баща ти днес?

— Не, слава Богу. Ако той беше тук, никога не бих се осмелила да си играя в пещерата, а мама не би си тананикала и не би си сложила най-хубавата копринена роба.

Подозрението му се превърна в увереност. Джоузеф вероятно бе срещнал Амбър при последния курс до Алгълси, когато мъжът й е отсъствал. Брат му бе по-голям с две години от него, но нямаше и капка здрав разум в главата си!

Шон скочи и хукна с всички сили.

— Къде? — тревожно извика след него Емералд.

— Да загася огъня!

Момичето се засмя. Нейният принц се бе появил! И при това бе ирландец! Точно какъвто трябва да бъде. Един прекрасен ден той ще пристигне със своя голям кораб и двамата ще отплават, за да живеят щастливо до дълбоки старини.

Емералд потопи пръстите на краката си в морето и потръпна от наслада.

Амбър Фицджералд също тръпнеше от наслада, когато Джоузеф пъхна пръстите на крака й в устата си и игриво ги засмука. Двамата лежаха върху голямото легло и си почиваха от страстното любене.