Там се водеше бой и то какъв! Двама конници бяха нападнали един мъж, който явно бе яздил магаре. Сега магарето ревеше в храстите. Мъжът размахваше огромна тояга, крещеше и се зъбеше. Конниците бяха облечени в кафяви дрехи и кожени жилетки, а на главите носеха кожени шлемове. Те определено не бяха рицари, изглеждаха парцаливи и занемарени, а конете им! Отдалеч личеше, че мечовете, които двамата въртяха, бяха ужасно тъпи. Мъжът с магарето се бранеше с кривака и в момента, когато Долф видя боя, той улучи единия от нападателите си в ръката с такъв мощен удар, че мечът му излетя и падна в праха на няколко метра от тях. Но колкото и сърцат да беше странникът, борбата бе неравна. Кръвта на Долф закипя.

— Пладнешки разбойници — изсъска той. Момчето забрави всякаква предпазливост, защото видя, че мъжът с магарето беше на път да загуби битката. Извади, разгневен ножа от колана си и се втурна напред. Точно пред очите му един крак натисна шпорите на коня. Долф замахна, обзет от дива ярост. От пронизителния крясък над главата си разбра, че острието бе минало през панталона на разбойника и пронизало бедрото му. Измъкна веднага ножа и побеснял от гняв, го заби пак, този път доста по-високо. Конят се обърна рязко към него, той отскочи, но въпреки това врагът му го улучи в рамото. Силата на удара бе смекчена от ножа, с който Долф вече беше успял да го намушка, а мечът не успя да разцепи дебелото яке, но рамото и ръката на момчето се разтрепериха. То отново замахна към крака… В този момент другият разбойник се свлече от коня. Мъжът с магарето го бе повалил. Със силно кървящ крак противникът на Долф обърна коня си и го насочи върху него, но момчето отскочи встрани. Разбойникът не успя да овладее животното, за да нападне отново, и продължи да препуска напред, следван от останалия без ездач кон.