Другият разбойник все още лежеше на пътя и скимтеше. Последва нов удар и настъпи тишина. Битката беше свършила. Долф се отпусна запъхтян върху изсъхналата трева край пътя, отмахна косите от мокрото си чело и се втренчи слисано в ръката си, държаща окървавения нож. „Много лошо го улучих… нараних човек“ — тази мисъл го прониза. Мъжът с магарето стоеше пред него. Той също дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. Каза нещо, но Долф не го разбра, а не се и помъчи да го разбере, тъй като беше много объркан. Сега, след като битката бе отминала, той премисляше всичко. Срамуваше се, плачеше му се дори. Лявото му рамо гореше като огън. Мъжът явно си бе поотдъхнал. Той се запъти да улови магарето си. После завърза животното за едно дърво и се приближи до разбойника, който още лежеше неподвижно напреко на пътя. Ритна го ожесточено. Като видя това, Долф замръзна. Разбойникът беше мъртъв. Убит от страхотната сопа на мъжа с магарето. Момчето се разтрепери. Когато странникът му махна с ръка, той се изправи като вдървен. Опипа лявото си рамо, опасявайки се да не би да има счупване, но то беше здраво. Мъжът хвана разбойника за главата и направи знак на Долф да го поеме за краката. Така двамата завлякоха трупа извън пътя. После се спогледаха и странникът се усмихна. Момчето разбра, че нямаше от какво да се бои. Беше спасило живота му! Впрочем, средновековният човек съвсем не се държеше враждебно. Той отново каза нещо и една дума се стори позната на Долф, тя приличаше на „благодаря“. Мъжът отново отвърза магарето и направи знак на Долф да го последва. Момчето се зарадва, защото да се скиташ сам в този свят явно беше опасно за живота. Ами ако избягалият разбойник бе отишъл да търси помощ или… Вместо да върви направо към града, след неколкостотин метра мъжът сви в една пътека, която ги отведе до зелена поляна върху склона. Оттук се откриваше прекрасен изглед към долината и града в далечината. Около тях птиците пееха с цяло гърло. Над главите им кръжаха ястреби. Въздухът беше топъл, чист, ухаен.