Спря изплашено, но веднага се досети, че затрупаният се е свестил.

— Стой! — повтори пострадалият. — Опасно. Камък пада. Камък пада мене. Ти идва — камък пада тебе.

— Изважда тебе — просъска Бързия.

— Не. Камък пада — чупи мене. Сега аз — да, скоро аз — не.

Бързия разбра, с тези думи затрупаният искаше да каже, че скоро ще умре.

— Не! — яростно изсъска той. — Аз изважда тебе. Ти сега — да. Ти после — да.

И без да обръща внимание на протестите, той подхвана нов камък. Изтегли го до разклонението, после се върна при купчината. В тъмнината се чуваше само тежкото, на пресекулки дишане на затрупания. С широките си предни лапи Бързия разрови глината, търкулна настрани един скален къс и освободи цялата глава на пострадалия. Опита се да прецени за колко време ще успее да разчисти срутването. Дългият опит от подземната работа му подсказваше, че това няма да е много трудно. Може би щеше да се справи за половината от работното време.

Всъщност свърши много по-бързо, отколкото очакваше. Улесняваше го това, че не мислеше за връщането към Централния тунел. Просто отхвърляше камъните и пръстта назад из разклонението, без да пълзи до пресечката с другия ход.

Отмести последната едра скала, разчисти глината и докосна калната козина на затрупания. С тревожно движение опипа неподвижно проснатото тяло. Костеливата линия на гръбнака ясно се очертаваше под сплъстените косми. Бързия плъзна лапа по нея и изведнъж спря. Гръбнакът се огъваше надолу в неестествена извивка. Натисна леко това място. Пострадалият изписка глухо и с невероятна сила изхвърли предната част на тялото си нагоре, после безпомощно падна на пода.

— Болка — изсъска той. — Там болка. Назад няма нищо. Предни лапи, гърди, глава — има. Задни лапи няма. Зад болка няма нищо.

Вече всичко беше ясно. Бързия си припомни как много отдавна един от неговите познати попадна под тежка скала и гърбът му се пречупи. Той не усещаше нищо зад мястото на счупването, дълго скимтя от болка и накрая умря. За такова нещастие не съществуваше помощ.