Висококвалифициран минен инженер, дори повече математик, отколкото инженер, Рик рядко поглеждаше през люковете на станцията към самата планета. Той предпочиташе по-ясната картина, точното представяне на масата и структурата на това гигантско тяло така, както ги виждаше в секцията за инструментално наблюдение, за която отговаряше.

Знаеше например, че най-тежките елементи на планетата — главно желязото и силицият — са концентрирани в малкото й ядро заедно с повечето вода, метан и амоний, намиращи се там във вид на много гъсти течности поради високите температури и налягането. И добре познаваше процеса на отделянето на хелия от водорода — хелият образува капки и вали надолу до още по-дълбоки равнища, — защото лично той бе програмирал «багерите», тези загребващи кораби, които събираха екзотичния хелий 3, който доставяше гориво за ядрения синтез в енергийните генератори.

Щом излезе от трапезарията, той набързо се огледа да потърси укритие. Доктор Мортън Трамплър — нисък и закръглен, с очи на бухал зад очилата — се приближаваше и се усмихваше на Рик. По причини, известни само на боговете на психологията, Мортън отдавна бе избрал Рик за свой довереник, като често го притискаше в някой ъгъл, за да му излива в дълги монолози любимата си теория и проекта си. Фактът, че вече бе декламирал същите неща, изобщо не го притесняваше.

Твърде късно.

Рик слабо се усмихна и кимна.

— Как е? — попита той.

— Чудесно — отговори по-ниският. — Скоро ще имам нови данни.

— От същото равнище?

— Не, от малко по-дълбоко, отколкото бях стигнал миналия път.

— Все още ли предаваш песни на синтетични китове?

Мортън кимна.

— Е… успех. — Рик понечи да си тръгне.

— Благодаря. — Мортън го хвана за ръката над лакътя. — Можем да попаднем на нещо много интересно…