— Лоялност? Елементарно, Кей. Чрез невронната мрежа във вашия мозък. Ако ме предадете, рано или късно, в каквато и дупка да се скриете, ще ви застигне смъртта. И ще се съживите, повярвайте ми, именно в този дом. Не по-късно от момента, в който съм извикал при себе си найдобрите палачи, които могат да се купят за пари. Ще ви изтезават вечно, Кей. Това ще бъде вашият персонален ад. Стотици, хиляди години мъчения. Болката ще стане ваш въздух, ваша храна, ваш сън. Ще умирате и ще се възраждате за още по-силна болка. Ще ви оставят да си почивате, за да нахлуят мъченията с нова сила. Ще събера писатели, способни да измислят нови мъки, и режисьори, способни да ги превърнат в спектакъл. Ще измъкна от каторгите садисти, а от лечебниците — любители на човешко месо. Ще се обърна за помощ към други раси и те ще разровят архивите от времето на войните с хората. А понякога ще ви водят тук — в най-тихото и уютно място на моя дом, и ще ви напомнят за този разговор.

Къртис Ван Къртис, господарят на живота — и смъртта, стоеше пред Кей Алтос от планетата Алтос, сиротният авантюрист, нямащ даже фамилия, и говореше. Много спокойно и уверено. Когато завърши, Кей разпери ръце:

— Убедителен сте, Ван Къртис. Ваш съм навеки.

— Не съм се съмнявал в това и за миг. — Раменете на Къртис потрепериха. — Хладно е, Кей. Да отидем в кабинета, остава и да се простудим.

Подът под тях послушно се спусна надолу. Те плуваха в черната капсула на силовото поле и Ван Къртис с любопитство разглеждаше човека, комуто бе обещал най-голямата награда и най-страшните мъки от сътворението на света насам. Той беше бог — странен бог на Империята на хората, получил право да наказва и опрощава, да убива и да възвръща живота. Бог, страхуващ се да направи и крачка извън създадения от него Олимп.

— Синът ви умее ли да пилотира малки междузвездни кораби? — Кей сякаш беше забравил за неотдавнашния разговор.