— Той е дете.

— На шестнайсет е, Кей.

— Той е на дванайсет биологични! Когато се завръщам в това тяло — трийсетгодишно тяло, аз усещам как се променя светът. Психиката е случаен израстък върху жлезите с вътрешна секреция. Синът ви не е изгубил познанията си, но той не е юноша, той отново е момче, сигурен съм. Защо вие, владетелят на „аТан“, толкова рядко сте снемали матрица от неговото тяло?

— А вие помните ли снемането на матрица от вас?

Кей се намръщи.

— Три процента от хората прекъсват снемането на матрица и се отказват от аТана. Отказват се от безсмъртието, Кей! Знаейки, че трябва да изтърпят процедурата само веднъж! Половината от моите инженери се борят с проблема за безболезненото молекулярно сканиране. За двеста години — никакви резултати. Аз обичам своя син. Сканирах тялото му и имплантирах невронната мрежа веднага щом лекарите дадоха съгласие за това. Повторих сканирането на дванайсетгодишна възраст. Не ми достигаше смелост да го накарам да премине през това отново. Договорихме се — ще се сканира на осемнайсет и това тяло ще бъде базово за него. Но не стана така… Океанът, Кей! Той потъна! Схващане на мускула и…

В този момент Кей помисли, че можеш да съжаляваш дори един бог. Даже знаейки, че той не се нуждае от съжаление. Къртис отново гледаше наникъде — в черната дантела на своята дълга памет…

— Знаете ли как се съживяват удавниците, Кей? Те кашлят, за да изкарат водата, която я няма. Дращят гърдите си, защото здравите бели дробове още ги болят…

— Къртис, много съжалявам… струва ли си да се изпраща дете…

— Нямам кого друг да изпратя, Кей. Слугите могат да ме предадат, приятелите — още повече. Моята жена… тя е най-добрата жена, която може да се купи. Би била украшението на всяко парти. Тя е прекрасна майка на Артур. Тя даже ме обича — мен, а не парите ми — и знае за какво може да говори, а за какво — не. Но тя припада при първия изстрел, а половината мъже, които ще срещнете, ще поискат да я обладаят. А и вие може би ще забравите за обещаното наказание и ще ми сложите рога!